На това ми трябваха цели шейсет и пет години, представяте ли си?
Оказва се, че най-голямата болка изобщо не е празната квартира, както си мислех цял живот. Най-голямата болка е да живееш с хора, които се преструват, че не те забелязват.
Казвам се Лидия Павловна. Тази година ми станаха шейсет и пет. Честно казано, това число звучи по-добре, отколкото се усеща. Даже тортата, която снаха ми Олга опече, ми се стори като поредната самса от магазина без особен вкус, без желание за сладко и за внимание поизчезнало.
По-рано си мислех, че най-страшното в старостта е тишината. Тих хол, телевизор, на който само прахолакът танцува, телефонът стои беззвучен, а на вратата не се чука. Мислех си е, това е! По-зле не може да бъде. А се оказа, че може. По-тежко е да си като дамаска всички вървят край теб, сякаш си въздушен, но вкъщи има хора, има шум, а ти някак лека-полека се разтваряш като захар в чай.
Мъжът ми, Царство му небесно, ни напусна преди осем години. Трийсет и пет лета преживяхме заедно под една стряха. Иван Николаевич беше мълчалив като кедър, но думите му все бяха на място. Потопи се в работата всичко можеше да поправи, от кран до стара печка. Само с един поглед можеше да ми махне всичките тревоги. Когато го загубих, светът ми се намести криво.
Останах близо при децата Володя и Екатарина. Давах, давах не за друго, а щото ми се струваше, че майчината любов е единственият смисъл. Температурата им минаваше с моята ръка на челото, изпитите празнувахме с компот и радост, кошмарите бяха прогонвани с приказки. Наивно вярвах, че един ден всичко ще се върне.
Посещенията им оредяха, станах на разположение само по спешност.
Мам, по-късно ще поговорим.
Сега не е удобно.
През уикенда сме заети.
А аз си чаках, като куче на спирка.
Докато Володя не се появи един ден като рицар и не каза:
Мам, вземи та ела при нас, да не скучаеш сама.
Събрах багажа в няколко кутии от-под новогодишни играчки, подарих юргана дето сама ших, оставих любимата чайничка на съседката Мария Ивановна, и акордеона продадох в Авито. Пренесох се в техния модерен апартамент в Киев всичко блести, всичко ново, саксия в ъгъла.
Отначало всичко изглеждаше като на картинки: внучката ми Даша тичаше и ме прегръщаше, Олга всяка сутрин правеше кафе. Но познато ли ви е усещането, че пианото се настройва… и изведнъж започва друг ритъм?
Мама, можеш ли да намалиш телевизора, а?
Мама, стой си в стаята, гости имаме.
Мама, прането си моля, не го смесвай с нашето.
А най-обичаната фраза, която чух, ми легна в душата, като грамаден хлъб на балкона:
Радваме се, че си тук, но гледай да не прекаляваш.
Мам, помни, това все пак не е твоят дом…
Опитвах да съм нужна готвих борш за всички, сгъвах чорапите, играех на домино с внучката. Ама или бях невидима, или тихо бреме, около което всички обикалят на пръсти, като котка край горещ самовар.
Една вечер чух как Олга звъни на приятелка:
Свекърва ми като ваза стои си в ъгъла, май по-лесно така…
Та тази нощ не мигнах. Гледах тавана, все едно разчитам звездите на украински. Разбрах нещо криво-прегърбено: обкръжен си семейство, ала самотата ти е по-гъста от мъгла край Днепър.
Месец по-късно им съобщих, че отивам да живея на село едно апартаментче откри ми стара приятелка. Володя въздъхна, чак лицето му просветна не се скри.
Сега обитавам малка квартира край Харков. Кафето си варя сама силно, горчиво. Прелиствам стари книги, пиша писма, които никога не изпращам. Човек даже някак си диша по-леко, като знае, че няма кой да го поучава.
На тия мои шейсет и пет години не искам много. Само някой да ме види. Не като вещ, не като кресло, не като фон. А като човек с цялата ми история, с всичките ми беше и ще бъде.
Точно това научих за толкова години: Самотата не е на стената, а в сърцата на онези, които някога са били всичко. Самотата е да слушаш как ги боли зъб, а да не могат да чуят какво ти тежи. Да си, а да не съществуваш в техните очи.
Старостта не се появява в огледалото, а в момента, в който любовта ти вече никой не търси. Ето това е.
